Раздяла 

Ти си тръгна. Замина без страх

По широкия приказен свят.

На раздяла храбро пред мен

Ми подаде за сбогом ръка

И закрачи с мъгливия ден,

Пожелала да бъдеш сама.

А бездомният вятър със вой

Изпроводи прощални слова:

Тъй, тъй трябва, приятелю мой –

И изчезна, навела глава.

Мълчалив и самотен стоях

До завоя на прашния път

И останал без тебе, разбрах,

Че си всичко за мене, любима.

Но отново край мен долетял,

Зъл, бездомникът-вятър със вой

Пак отпява на мойта печал:

Тъй, тъй трябва, приятелю мой.

Очи

Очи, очи – море безкрайно,

Кой вижда мъката ви скрита?

Защо са сълзите ви тайни –

Дали с любов ще ви запитат?

Навън надпяват се петлите,

Нощта преваля. Ден настава.

А вий, очи, защо не спите?

Мъка моя

Мъка моя, гарван черен,

Що не занемееш.

Радост моя, мил неверен,

Где се ти пилееш?

Хоро вие на мегдана

Цялото ни село,

А ти, либе, пак остана

По печалби опустели.

Идвай скоро, моя радост,

На хорото вито,

Няма да ни върнат младост

На света парите.

Защо и днес

Защо и днес с любов и нежност

Душата ми към тебе се стреми

И тиха радост и надежда

В сърцето оживява и трепти?

Как искам пак да те прегърна,

Утеха да намеря, но уви,

Не ще се миналото върне,

Ни младостта с безгрижните си дни.

В душата ми скръбта прелива,

Но може ли без нея на света,

Когато чиста и щастлива

Далече младостта ни отлетя.

Детство

Спомени детски, щастливи

Идват във мрака среднощен,

Кротко когато всичко заспива.

Идват в душата ми още

И към моята младост ме връщат.

В прозореца ми заперден

Лее луната студени лъчи,

Бяга сънят, а новият ден

Още се бави. Нощта мълчи

И по-самотна и тъжна

Моята старост превръща.

Само смъртта ли едничка

Може човек да избави?

Детството, родната къща

Тихо събуждат нощта, тишината…

Спомени кротко душата обгръщат.

Чакам те

Ръка за сбогом не протягай –

Раздялата горчи без мяра.

Раздялата е безнадеждност,

А миговете бързотечни

По-дълги от деня изглеждат.

Сама не ме оставяй вече.

Очи не мога да затворя –

Все чакам да се върнеш,

Но ти не идваш. Няма скоро

С любов да ме прегърнеш.

Кажи, животът и на двама

В раздяла вечно ли ще мине?

Сълза в очите не остана –

Върни се, чакам те, любими!

Изпепеля

Изпепеля любовта ни

В делнични грижи. Без блян.

Само животът остана

Грозен и неизживян.

Вяра, надежди красиви

Стъпка в душите ни той.

Бавно сърцата изстиват,

Рухват мечти и покой.

Вехнем превити и нищо

Утрото, виж, не чертай…

Злоба, дребнавост разнищват

Всичко в живота докрай.

Няма надежда. Отчаян,

Поглед където да спреш –

Мрак безнадежден витае,

Няма лъчи да съзреш.

Знам и вярвам, че мракът

Няма безкрай да цари,

Хората пролет очакват

Слънчеви дни да зари.

Ала прекрасната пролет

С ласки не ще ни дари,

Лято душите ни голи

Няма да стопли, уви.

Мащеха

      /На мама Веса/

Често като малък се заричах,

За бели когато ни кореше,

Като своя да не те обичам.

Мама малки ни остави.

Ти отгледа нас, сираците невръстни –

Още трима с братчето растяхме.

Стопляха грижовните ти пръсти

Чуждите деца.

Щастливи бяхме.

Всеки после тръгна по света,

Ала лете ни посрещаше на село –

И за внуците събрала нежност.

Догоря животът ти като свещица…

Но прие смъртта като светица

И светица в спомена ни ще останеш.

Не тъжи

        /На Лени/

Защо си тъжна, дъще нежна,

Защо смехът на устните замира,

А погледа сълзи замрежват

И често да текат напират?

Прекрасна в своята невинна младост,

Животът ти е в утрото си ранно.

Кой кара твоето сърце да страда

И гони радостта ти непрестанно?

Любов ли изгори те вече,

Или несбъднат блян лелееш?

Недей тъжи, животът не е вечен

И младостта веднъж живеем.

Ще дойдеш

Ще дойдеш, съдник – бъдно време,

Когато няма да ни има,

Ще дойдеш да раздаваш

И да вземаш,

За да живеят вечно

Истината и доброто.

С любов спомни

На тогавашните хора

За болката на всички мъченици,

Които днес мечтаят и се борят

И гинат с вяра в гаснещи зеници:

Да бъдат другите щастливи.

Ела, ала в забрава злото

И срамните дела не скривай.

1948

Затворник

За кой ли път

ръце отпуснал морно,

изпращам пак деня

зад малкия прозорец.

Вечерен здрач пълзи

из тясната килия

и моите сълзи

от хората ще скрия.

И звярът див дори

във клетката линее -

за волните гори

реве, със гняв копнее.

Но да заплачеш тук

е радост за палача.

Замахвам, свил юмрук,

и дълго в мрака крача.
 

1950

Затвор

В главата мисли залудели

Отчаяно се гонят, викат

И в нощите ми бели

Горчиви спомени изникват.

Зашо и как са долетели?

Шуми в ушите тишина,

Крещи в нощта неспир –

Надежда буди в т ъмнината

И на душата ми не дава мир.

В килията ми кой я прати?

София, 1950

Централен затвор