Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
20.12.2007 22:46 - Фарове
Автор: amazonpearl Категория: Изкуство   
Прочетен: 4561 Коментари: 0 Гласове:
0



На лицето си имаше фарове, вместо очи. Стоеше в тъмното невъзможно сам и светеше. Осветяваше пътя на минувачите, найар по улиците да нямаше никой. Времето беше като строшен часовников механизъм; разтекло беше восъчното си тяло по спрелите стрелки, пръстите му бяха мазолесто сиви, превиваха се гумено на вятъра и сълзяха. Всяка въздишка приличаше на разлята чаша текила, въздухът беше кондензиран и прахообразен. Този  прах  пъплеше и се прокрадваше навсякъде, той го вдишваше и белите му дробове се покриваха с дебела коричка тягостност. Дишаше плитко и тежко. Сърцето му се беше разбесняло като влак, чиито вагони скърцат оглушително и ръждиво. Биеше толкова силно, че чак не се чуваше. Постоя така няколко часа. Навън валеше проливен дъжд, който заливаше мислите му като цунами и давеше у него всеки човешки трепет. Давеше го, но в същото време не можеше да спре прилива на спомените, които го завземаха като туморни клетки. Лазеха по цялото му тяло и го пробождаха с игловидните си пипала, пареха го и прояждаха тънките стени на разсъдъка му. Полудяваше, когато си мислеше за нея, но не можеше да престане да го прави. Тя бе обсебила всяко кътче на мозъчната му кора, всяка нервна клетка и възел. Спомни си лицето й онази нощ; спомни си прическата, дрехите, които носеше, цветът на очите й дори. Спомни си как всеки път тя беше с различни очи, колко многолика и разнообразна беше. Кожата й приличаше на порцелан, а тя самата беше крехка и чуплива като ваза. Пръстите й се лееха нежно и ефирно като стопено от огън стъкло, приемаха всякакви лебедови форми, полепваха по ума му и се плъзгаха, обхващайки нетленността на мечтите му. Думите, които изричаше бяха ехо на неговите желания, бяха винаги на място изречени и стопляха душата му.

Спомни си въпроса й онази вечер и как той не успяваше да отговори. Чувстваше се като ученик на шофьорски изпит - не знаеше как да запали колата на истината и не можеше да потегли напред, към спокойствието. Стоеше все така озадачен, неразбиращ и разбит. Тялото му приличаше на прекършена тръстика, а душата му беше затънала в тинята на това блато. Целият се беше превърнал в една въпросителна, въпреки че това, което трябваше да каже и направи беше съвсем просто и лесно. Недоумяваше. Стоеше вцепенен и се топеше като опрян до камина капчук. Тя го погледна и му зададе още веднъж въпроса. Потърси у него поне едно пламъче, но не успя да открие. Той не знаеше какво трябва да каже, а тя не знаеше какво трябва да чувства. Премести очите си встрани, след което отново ги прилепи в него. Той забеляза как те бяха приели всички цветове, съществуващи на земята и отвъд нея; бяха извънземно странни и изглеждаха някак траурно пъстри. Мълчеше,  а искаше да каже нещо. Искаше да изрече поне една дума, все едно каква, но поне да разчупи тази ледена тишина, която се просмукваше помежду им... Но не успя. Устните му бяха като зашити с кожени конци. Погледна я въпросително, а  тя бавно се обърна и започна да се отдалечава, без да отрони ни дума повече. Стъпките й отекваха в пространството и се забиваха в сърцето му като кинжали. Виждаше как воалите й се развяваха от вятъра и как бавно-бавно се изгубваха сред тези на мъглата; искаше да се затича и да я спре, но беше парализиран. Отиде си. Изчезна в мреака, сред дим и пари, без да остави ни една следа по заснежената улица, защото сърцето му бе попило всеки удар на стъпалата й. След няколко часа вятъра усили своя бяг, разпръсна мъглата навсякъде, като удебели още повече непромукаемостта й, и заваля силен дъжд. Той продължаваше да стои озадачен, докато не видя как един бял воал се носеше из въздуха като чайка, летеше в безплътност и след известно време падна изнемощяло в калта, точно пред краката му. Беше нейният.Тогава той си спомни въпроса й и осъзна всичко. Осъзна това, което тя копнееше да разбере, почувства как сърцето й се късаше като лист хартия, тънейки в неведение и несигурност. Изведнъж за около пет минути усети как излиза от тялото си и оглежда себе си отстрани. Изглеждаше нелеп и абсурден, изгубвайки я завинаги заради тази така натрапчива липса на усет за нейното сърце и чувства. Когато се завърна отново в тялото си, му се искаше да се втурне и да й каже всичко онова, което бе пропуснал; да й се отдаде напълно и безрезервно така, както тя беше правила през целия си живот... Но беше вече твърде късно... Надеждата си беше отишла завинаги и единственото, което можеше да направи той, бе да държи в ръцете си окаляният й нетленен воал и да си спомня.

Остана така цяла нощ. Денят така и не идваше. Всичко бе тъмно  и непрогледно, мракът пропълзяваше и се прилепяше по восъчните стени на сградите, по улиците и по капките дъжд дори. Нямаше нито луна, нито звезди. Огледа се в запрашеното и мътно стъкло на едно старо кафене - образът му беше изкривен и смачкан като сдъвкано парче месо, ръцете му бяха втечнени от сълзене, а на лицето му светеха призрачно фарове. Нямаше очи.




Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: amazonpearl
Категория: Изкуство
Прочетен: 89352
Постинги: 14
Коментари: 37
Гласове: 278
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031