Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
10.02.2008 19:58 - Материята няма памет
Автор: amazonpearl Категория: Изкуство   
Прочетен: 991 Коментари: 0 Гласове:
0



"Материята няма памет, понеже формите й са преходни, и онова, което е врязано във формите й, загива заедно с формите."

 

Джек Лондон

 

 

На човешкото съзнание винаги е било трудно да приеме и утвърди друго, освен познатото, срещаното. Всяко човешко убеждение бива подкрепено с доказателства, които неизменно се докосват до разбирането на доказващия. Ние, хората, изначално сме подвластни на себе си и на сетивата си. Реалността задължително е виждана от нас, а невидяното и непознатото по-скоро наричаме илюзия. Затова през по-голямата част от жизнения си път, ние възприемаме за реалност и същина материята: тя е тази, която бива докосвана от сетивата ни и която е по-лесна за разбиране. При нея всичко е очевидно и предсказуемо, дори, смея да твърдя, рутинно.

Пример за това е биологичното развитие на клетка и на човешко същество (естествено, говоря за тази част от човешкото същество - човешкото тяло). Две така различни „измерения” на материята са всъщност много по-еднакви, отколкото си мислим. В процеса на развитие и при двете ще забележим сходни етапи: зародишен етап, етап на раждане (или делене), етап на растеж, етап на зрялост. До тук – никакви различия. И в двата случая процсът неизменно завършва със смърт.

Но тук възниква един въпрос: коя е разликата между човека и тази мъничка единица? След смъртта на клетката не остават спомени за нея, а след човешка смърт – определено да. Знаем, че те съществуват в материалния свят, следователно, както казва Лондон, материята няма памет - всеки ден умират клетки и надали те са оставили трайна следа в нечие „поетично” съзнание. Разбираме, че всъщност, противно на популярните възгледи, материята е нисша реалност. От друга страна, както споменах по-горе, от човека остава спомен (а и повече от спомен) и това е безспорно. Това веднага навежда на мисълта, че ние притежаваме нещо, което ни различава от заобикалящата ни материя, което „създава” паметта и значимостта; нещо по-истинско и специално, една висша реалност. И това е Душата.

В своята книга „Лотос бял е твоята душа”, Багрина Кларк казва: „Чуй ме! Аз съм твоята Душа. Аз съм твоята истинна същност!” Това не поставя никакви въпроси, а дава отговора, чиито въпрос ние трябва да си зададем. Да попитаме себе си кое е същественото у нас, кое ни прави различни и определя нашата идентичност, кой е онзи възел, от който се разплитат и заплитат многобройните връзки, наречени човешки качества; да си зададем този въпрос би означавало началото на едно вечно търсене, от което може би понякога ще се чувстваме уморени, но което ще дава смисъл на нашето съществуване – поне докато не открием Висшия смисъл, докато не станем част от Изначалното. Специалист по история на религиите и основател на учението „Път на Мъдростта”, Ваклуш Толев излага една теория, съществуваща от най-дълбока древност - една велика истина, облечена в простото изречение: „Човек се себеизвежда в божественост.” Съществувайки в материалното измерение, немислимо е да му обърнем изцяло гръб, но то става второстепенна част за нашето съзнание. Тръгвайки по пътя на Единението, човек развива Бога в себе си. Може да се каже, че вече духът застава на първо място в насъщното човешко съществувание.  След смъртта на физическото тяло, Същността оцелява и продължава своето развитие, завръщайки се на Земята в друг „съд”. Джек Лондон казва: „Аз не съм загинал. Само тялото е загинало, а тялото не съм аз.” От това разбираме, че материята е просто поле за развитие на душата и че е далеч по-незначителна от нея.

Будистките възгледи относно учението за Карма, а и гледните им точки относно човека и същинското у човека въобще, подхвърлят идеята за Ада – но Ад, не като Отвъдно, а като колело. Казано е: „Адът е тук, на Земята.” Идеята за страданията на Самсара - колелото, което връща душата в земното измерение и не й позволява да се освободи - ни поднася „на тепсия” още едно от лицата на материалния свят: това е светът на болките и на „несъщинското”.  Материалното тяло се явява като затвор за Лотоса – Душа. Това твърдение е подкрепено от и много философи, един от които е Платон, който нарича тялото „тъмница”, „гробница” за душата. Поради тази причина човекът от древността до днес се нуждае и търси упорито път към своя Бог.

В Средновековието църквата изкривява своето предназначение и с течение на времето до днес религията като цяло се е сринала и изпразнила от съдържание. Отсъствието й във всекидневието на човека е породено от погрешната идея за Бог, която се е утвърдила в съвременното общество. Не е рядко срещана фразата „Когато го видя с очите си, тогава ще повярвам в него.” А истината е, че никога няма да го видим с очите си. Никой и никога! И не защото не съществува, не защото е мит или приказка, а просто защото някои неща не са предназначени за телесното зрение, а за душевното – те са, така да се каже, в съвсем различно измерение – измерение, недостъпно за физическите сетива. В този ред на мисли, Бог не е някакво външно същество или феномен. Той е нашето „Аз”, нашата същност и истинност. Бидейки развиван, той работи за нас. Дали ще го наречем душа, същина или Бог – няма значение. То така или иначе остава Висшата  реалност.

Разбира се, материята също е реалност. Както бях споменала по-рано, тя е по-нисша реалност, но не защото съществуването й е поставено под въпрос или пък защото е лесно заменима. Не, тя също има своята роля – тя, заедно с душата, прави човека човек. А е по-нисша реалност, защото е преходна – точно както се изразява и Джек Лондон. Душата е безсмъртна и неразрушима, а материята и формите й се стопяват в пръстта.



Тагове:   Материята,


Гласувай:
0
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: amazonpearl
Категория: Изкуство
Прочетен: 48765
Постинги: 14
Коментари: 37
Гласове: 278
Архив
Календар
«  Ноември, 2017  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930