“О, майко моя, родино мила,

Защо тъй жално, тъй милно плачеш?”

С тези думи започва знаменитото Ботево стихотворение „Обесването на Васил Левски”. Когато стане въпрос за нашето минало и история, у мен изникват безброй творби на български автори, възпяли голготския път на нашата мила родина. Заглавието на текущата тема е цитат от стихотворението на Никола Вапцаров „История”, което, въпреки социалния си характер и отдалечеността от идеите на втория, цитиран от мен текст, някак навежда на тази тема.

Като представител на работническата класа, Вапцаров се интересува живо от нейните проблеми. И ако сега някой ме попита дали те са актуални, било то за литературно представяне или просто като обществено значима тема за обсъждане, бих отговорила просто и еднозначно: да.

В близкото минало този проблем е бил явен: малките хора са изнасяли на гръб цялата система, която безмилостно се е гаврила с тях. Любимия на Вапцаров образ на завода, на който са посветени редица негови творби, е бил убежище на мъките на неизвестните работници, трепещи се буквално за парче хляб.

„Ний бяхме неизвестни хора

от фабрики и канцеларии…”

Често се питам, не е ли всъщност толкова нелепа ситуацията в нашата страна. Отвсякъде блестят реклами и афиши, които „прославят” нехранимайковци като нашите скъпи управници. Някои биха намесили тук проблема за евтините развлечения, които харесва масата - от сорта на блуткавите реалити шоута. Но според мен това далеч не е толкова голям проблем. Вярно, медиите възпитават, но, по мое мнение, ако човек излезе с достатъчно ясна представа за себе си и за ценностите в живота, няма начин някакъв си Азис да успее да го „превъзпита”. Това, което е изтински значимо, според мен, е обсъждането на проблема за властта и властимащите. Когато вървя по улиците и разглеждам предизборните плакати на кандидатите, обикновено се сещам за банички с боза. Жалко, жалко. Скъпата ни родина открай време е в ръчичките (да не и в гащите), на хора като бай Тошо.

Но тук сякаш всичко е ясно: положението на страната ни е лошо, заради лошите ни управници и толкова. Измихме си ръцете. А дали е точно така?

Истината е, че сме имали и добри владетели и все пак сме паднали под Византийско и след това Османско владичество. И днес, и в миналото, са се помнили само големите имена. Съгласна съм, че водачът играе изключително голяма роля, но без съмнение по-важни са тези, които го следват. Хората помнят само тези на сцената, а зад кулисите всъщност стои същината. Нали все пак този проблем е причина за създаването на „Епопея на забравените”, чиято цел е да припомни.

Има една тясна връзка между Ботевото и Вазово време и проблематиката, която разгръщат, Вапцаровото време и нашето съвремие – това, което наричаме тук и сега. Затова и намесвам тези автори.

Във Вазовата „Епопея” се възпяват забравените герои на Възраждането и Освобождението – такива като Паисий, Левски, Бенковски и прочее. Ботев пък отправя критика към псевдо патриотите и хората с робски нрави в творби като „Патриот”, „В механата”, „Елегия” и редица други. Вапцаров, от своя страна, се опитва да привлече вниманието върху други „забравени” – дребните работници от предприятия и заводи. И ето: открай време все някой припомня за заслужилите уважение, но амнезията сякаш е неизлечима, робските нрави още си стоят, само че, тъй като сме лишени от Османското „присъствие”, си намерихме НАТО и Евросъюза да го заместят.

И всъщност, тук е намесена сторга психология: човек, свикнал с лошото, продължава подсъзнателно да го желае и дори когато е отминало започва сам да си го създава, просто защото не е видял друго.

Дано да прогледнем!