Дядо, ти си жив! Изпари се от тленното си съществуване, не те виждаме вече, не можем да те докоснем, но ти живееш в сърцата ни! Загнездил си се там, топлиш, даваш сили! Обичам те, обичам те, обичам те безкрайно много!!!!!!!
Старост и любов
Тежат на хората годините последни,
безпомощно е старческото тяло,
ала смъртта дори в очите да погледне,
сърцата ни за нежност пак са зажадняли.
До края всеки обич търси още,
ръка, протегната за ласки, топлина;
в безкрайните самотни нощи
копнее за другар човешката душа.
Замлъкне ли...
Такива песни ще ви пея аз,
за тях сега живея.
Замлъкне ли прекършен моят глас -
друг някой ще запее.
Песни мои
Песни мои, моя орис,
Някой с трепет ще ли ви чете?
Писани във дни на горест –
Нечие измъчено сърце
Ще ли утешите,
Мои песни?
Раздяла
Ти си тръгна. Замина без страх
По широкия приказен свят.
На раздяла храбро пред мен
Ми подаде за сбогом ръка
И закрачи с мъгливия ден,
Пожелала да бъдеш сама.
А бездомният вятър със вой
Изпроводи прощални слова:
Тъй, тъй трябва, приятелю мой –
И изчезна, навела глава.
Мълчалив и самотен стоях
До завоя на прашния път
И останал без тебе, разбрах,
Че си всичко за мене, любима.
Но отново край мен долетял,
Зъл, бездомникът-вятър със вой
Пак отпява на мойта печал:
Тъй, тъй трябва, приятелю мой.
Очи
Очи, очи – море безкрайно,
Кой вижда мъката ви скрита?
Защо са сълзите ви тайни –
Дали с любов ще ви запитат?
Навън надпяват се петлите,
Нощта преваля. Ден настава.
А вий, очи, защо не спите?
Мъка моя
Мъка моя, гарван черен,
Що не занемееш.
Радост моя, мил неверен,
Где се ти пилееш?
Хоро вие на мегдана
Цялото ни село,
А ти, либе, пак остана
По печалби опустели.
Идвай скоро, моя радост,
На хорото вито,
Няма да ни върнат младост
На света парите.
Защо и днес
Защо и днес с любов и нежност
Душата ми към тебе се стреми
И тиха радост и надежда
В сърцето оживява и трепти?
Как искам пак да те прегърна,
Утеха да намеря, но уви,
Не ще се миналото върне,
Ни младостта с безгрижните си дни.
В душата ми скръбта прелива,
Но може ли без нея на света,
Когато чиста и щастлива
Далече младостта ни отлетя.
Детство
Спомени детски, щастливи
Идват във мрака среднощен,
Кротко когато всичко заспива.
Идват в душата ми още
И към моята младост ме връщат.
В прозореца ми заперден
Лее луната студени лъчи,
Бяга сънят, а новият ден
Още се бави. Нощта мълчи
И по-самотна и тъжна
Моята старост превръща.
Само смъртта ли едничка
Може човек да избави?
Детството, родната къща
Тихо събуждат нощта, тишината…
Спомени кротко душата обгръщат.
Чакам те
Ръка за сбогом не протягай –
Раздялата горчи без мяра.
Раздялата е безнадеждност,
А миговете бързотечни
По-дълги от деня изглеждат.
Сама не ме оставяй вече.
Очи не мога да затворя –
Все чакам да се върнеш,
Но ти не идваш. Няма скоро
С любов да ме прегърнеш.
Кажи, животът и на двама
В раздяла вечно ли ще мине?
Сълза в очите не остана –
Върни се, чакам те, любими!
Изпепеля
Изпепеля любовта ни
В делнични грижи. Без блян.
Само животът остана
Грозен и неизживян.
Вяра, надежди красиви
Стъпка в душите ни той.
Бавно сърцата изстиват,
Рухват мечти и покой.
Вехнем превити и нищо
Утрото, виж, не чертай…
Злоба, дребнавост разнищват
Всичко в живота докрай.
Няма надежда. Отчаян,
Поглед където да спреш –
Мрак безнадежден витае,
Няма лъчи да съзреш.
Знам и вярвам, че мракът
Няма безкрай да цари,
Хората пролет очакват
Слънчеви дни да зари.
Ала прекрасната пролет
С ласки не ще ни дари,
Лято душите ни голи
Няма да стопли, уви.
Мащеха
/На мама Веса/
Често като малък се заричах,
За бели когато ни кореше,
Като своя да не те обичам.
Мама малки ни остави.
Ти отгледа нас, сираците невръстни –
Още трима с братчето растяхме.
Стопляха грижовните ти пръсти
Чуждите деца.
Щастливи бяхме.
Всеки после тръгна по света,
Ала лете ни посрещаше на село –
И за внуците събрала нежност.
Догоря животът ти като свещица…
Но прие смъртта като светица
И светица в спомена ни ще останеш.
Не тъжи
/На Лени/
Защо си тъжна, дъще нежна,
Защо смехът на устните замира,
А погледа сълзи замрежват
И често да текат напират?
Прекрасна в своята невинна младост,
Животът ти е в утрото си ранно.
Кой кара твоето сърце да страда
И гони радостта ти непрестанно?
Любов ли изгори те вече,
Или несбъднат блян лелееш?
Недей тъжи, животът не е вечен
И младостта веднъж живеем.
Ще дойдеш
Ще дойдеш, съдник – бъдно време,
Когато няма да ни има,
Ще дойдеш да раздаваш
И да вземаш,
За да живеят вечно
Истината и доброто.
С любов спомни
На тогавашните хора
За болката на всички мъченици,
Които днес мечтаят и се борят
И гинат с вяра в гаснещи зеници:
Да бъдат другите щастливи.
Ела, ала в забрава злото
И срамните дела не скривай.
1948
Затворник
За кой ли път
ръце отпуснал морно,
изпращам пак деня
зад малкия прозорец.
Вечерен здрач пълзи
из тясната килия
и моите сълзи
от хората ще скрия.
И звярът див дори
във клетката линее -
за волните гори
реве, със гняв копнее.
Но да заплачеш тук
е радост за палача.
Замахвам, свил юмрук,
и дълго в мрака крача.
1950
Затвор
В главата мисли залудели
Отчаяно се гонят, викат
И в нощите ми бели
Горчиви спомени изникват.
Зашо и как са долетели?
Шуми в ушите тишина,
Крещи в нощта неспир –
Надежда буди в т ъмнината
И на душата ми не дава мир.
В килията ми кой я прати?
София, 1950
Централен затвор